В необщуването заличавам думите и изразните средства. Неписането притиска всичките ми органи. Лутам се из шрифтове и запетаи.

Животът, който избрах, носи своите полюси. Най-добрият ми приятел зашлеви шамар на колебанията в мен и със собствените ми думи застреля недоволството. Наблюдавам слаби жени как се разхождат по подиум, успокояват ме. Крачат бавно, уверено.

 

Искам и аз така- да не си гледам в краката.

Сутрин съм ранна домакиня, типична, с червена престилка на калинки и небрежно прибрана коса. Готвя с любов, чистя, пера и гладя...как изглаждам само...гънки и неравности! Смислено е само, когато има за кой.

Настъпи ли времето- превръщам домакинята в красива жена. Лакирам й ноктите, обувам високи токчета, гримирам очите й.

Обещах да дам шанс на хората да ме опознаят. Търся приятели. Намирам. Едно момче, с което стоим гръб в гръб, на разстояние- тих, мил, добър, с прекрасно чувство за хумор и много умен. И момиче със странен цвят коса, нещо като идея за русо, но по-скоро не, розово момиче, изненадващо се от мен. „Как може да си толкова добра?!”- ми казва.

Ухае на къща и сготвено.

Как може да съм толкова...