Сутрешният крос маха къдравата ми глава. Откача я от раменете и захвърля. Не мисля, когато тичам и това ми харесва.

Днес готвих в градината. Реших на слънце и планински въздух.Бездомно куче влезе в двора, отвори си само, сякаш идвало е и преди... Нахраних го изплашена и недоверчива.

Сънувам как Радина гледа влюбено, трепери и се вълнува.

Мокро в мокро

 Вали без да ми се иска. Днес съм сама в къщи и никакво неделно гушкане не ме очаква. Настроението ми е под земята, заровено в луковичките на дворните кокичета. От утре- обратно в реалността- офисна клюкарщина, чужди болни амбиции, побъркващи телефони, нечовешки изисквания, нулева екипна работа и вълче отношение. Когато съм на работа не браня цели и стремежи. Прекалено съм заета да пазя добротата и детското в мен. Освен парични глоби, нищо не могат да ми вземат!  Да ми дадат, още по-малко...

P.S. Не четете „Петдесет нюанса сиво”, ако няма някой на близо, с който е разрешено да правите секс!

пеперуди в корема и пясък между пръстите

 

Сбогувах се с морето и се прибрах при планината. Тиха и спокойна съм. Пътешествието ми се отрази... Отрази се в мен огледално. Всички казаха, че СЕГА съм по-красива. Вярвам и усещам. Пеперудите са виновни.

Вече мога да отглеждам цвете, да поливам и обгрижвам. Приискват ми се неща, които ми се приискват. Дано скоро...

Когато пътуваш си никъде. Нито си тук, нито там. Застанал в нищото, по средата на сега и преди, откриваш къде наистина искаш да бъдеш. И си купуваш билет. За планината.

Там, където е сърцето.